Мъжки харем
Няма „просто приятели“
Неслучайно кръщавам тази поредица така. Просто, защото вие, драги ми читатели, очаквате да чуете именно това- за похожденията на Ема. И мисля, че съм длъжна да го направя за вас.
Не е нужно една жена да се разсъблече за да разсъблече. Това съм го разбрала отдавна. Не е нужно да е гола, за да възбуди, да разгони, да подлуди… Обичам да подлудявам, да карам мъжете да тръпнат, да стенат, дори да треперят, докато говорят с мен по телефона или допират ръката ми. Дали не им предавам собствените си мръснишки мисли, дали пък не се чувстват неудобно?
Мръсница ли съм или не…Всичко остава само в техните глави. Явно съм само кучка…
Вече бе 10 без 5. Започвам нова работа и тръпна от нетърпение. Не съм виждала нито шефа, нито дори работното си място. Свърза ме мой приятел, който вече ще ми е и колега. Телефонът звънна точно минута преди да дойде таксито.
– Ало?
– Здравей…
– Здравей, звучиш ми притеснен…
– Не, наистина не съм.- гласът на мъжа отсреща трепереше, усещах го как диша на пресекулки, докато ме слуша, как гласът му става дрезгав, почти пресипнал.
– Извинявам се за снощи… бях явно прекалено предизвикателна, твърде… за да съм просто приятелка.
– А може би вината е и моя?- обичам да чувам тежкото дишане на възбуден мъж, трудно, задавено, особено, когато не могат да имат жената, обект на техните желания.
– Сам ли си?- Директен, предизвикателен въпрос. Твърде директен. Почти си представих как се хвана за възбудения си член и простена тихо. Сам е. И ме желаеше. Но е толкова трудно да си го признаеш на жена като мен.
– Да…- не каза нищо, само простена.
– Харесваш го грубо нали, защото и аз. Хвани го в ръка… искам да усетя как се търкаш и галиш, как стенеш и пъшкаш… Искаш ли да мина зад теб? Да го хвана аз, да те стисна и… но ще се изпразниш…
– Не… Не, няма!- той сякаш молеше за моята ръка, за моето докосване и ласки.
– Тогава ще мина зад теб, прегръщам те, хващам те през кръста и те притискам към себе си, дупето ти е меко и толкова кръгло… Възбудена съм, вече мокра и нежни капки роса се стичат по краката ми. Хващам члена ти и го разтърквам.- Емоциите при телефония секс са незаменими, там всичко е само слух. Желаеш ли да дариш пълно удоволствие, трябва да споделиш и всичките си фантазии. – Имаш хубав КУР. Каква хубава дума, не си ме чувал да говоря така, нали? Кур- красив и дебел, усещам как навлиза във… О, таксито идва. Трябва да свършвам.
– Оххх…-изпъшка той.
– Да приключвам… исках да кажа. Нали знаеш кой е вътре?
Отсреща не чух нищо. Той не знаеше какво да ми каже. Никога не бяхме стигали толкова далеч.
– Ема, качвай се! Кой беше?
– О, ми кой да е? Стефан, пита как е новата работа, но нали още не сме започнали?
– Ама, Стефчо, що не му прати едни поздрави от мене, ама чакай, аз може да му звънна сега…
– Не, недей, сигурно има доста работа, по- късно ще му звъннем да му кажем как върви работата!
С Милен се настанихме в таксито и потеглихме. Всъщност Милен ме взе и ме заведе в тази прословута сграда, където всъщност щях да работя. Милен и Стефан са общите ни приятели на мен и мъжа ми. Но както много жени вече знаят, мъжете никога не могат да са ПРОСТО приятели с жените. Винаги нещо се случва, винаги нещо гръмва.
Сградата беше голяма, поне за градчето, в което живея, многоетажна, добре направена, но стара. На последните етажи не работеше никой. Доколкото бях разбрала, собственикът бе някакъв чуждестранен инвеститор, който ще се прави на шеф, когато е на лице, а иначе предприятието си имало и изпълнителен директор- мъж, от който сериозно щях да се разочаровам в последствие, но това няма особено отношение към разказа.
Само мъже. Накъдето и да се обърнех, виждах само млади, стегнати, наперени и буйни мъже. Работеха и няколко жени, които хващаха окото, но които ще поставя под знаменателя фръцли, поради природата на флирта, който водят и лесното поддаване на изкушения. Нещо, което аз така и не направих през многото си години на семеен живот. Моногамия- каква хубава дума…
Офисът ни беше самостоятелен, отделен от останалите офиси, тоест- в друго крило. Но по коридора постоянно се чуваха хора- минаваха, оглеждаха, кимаха. Преди дори да седнем и да се настаним, на вратата се почука.
– Аз съм Филип, изпълнителният директор. – с малко име да ми се представя мъж с такава позиция, е най- малкото неуместно. Той бе едър мъж, към метър и деветдесет, с къса кестенява коса, големи очила и на възрастта на баща ми. Това обаче не му пречеше. И то в нищо. Подаде ръка, намигна. Усмихна се. Най- ги мразя такива- самодоволни и самоуверени, длъжна бях сякаш да му се поклоня и да му разцелувам… краката.
Представих се. Постно, лаконично. Милен се зае да обяснява в подробности коя съм и защо съм тук. То защо бях там, бе ясно, но другото исках да си го спестя. Мразя да ме хвалят и да се хваля. Филип ни покани на кафе и ние се отзовахме. Поръчах си кафе и седнахме на маса- аз до Милен, а Филип срещу нас. Гледах как лигаво държеше цигарата и изпускаше големи кълба дим в лицето ми, а аз се стараех да не повърна, докато му гледах мазаната физиономия. След като изпушиха по цигара, се извиних учтиво и тактично и се върнах в кабинета си. И включвайки компютъра, на вратата ми се появи той.
Тъмни коси, големи кафеви очи и една тънка, сладка усмивка. Ето това ми направи впечатление в Калоян.